Кризата „Ковид 19“ и постпандемичната музейна комуникация

автор: д-р Екатерина Цекова,
Директор на Национален политехнически музей

Извън чисто здравния аспект - епидемичната криза от 2020 година за музеите на първо място се изрази в минимализиране на присъствената публична дейност и като резултат - в силно ограничаване на приходите. В отсъствието на публика, още през пролетта, музеите  насочиха дейността си към някои поизостанали активности от преди пандемията, а именно: подреждане на фондове, попълване на документацията, грижа за сградния фонд, обогатяване на музейната библиотека и архив и т.н. Активизираха се реставрационните дейности, а също и  подготовката на материали за предстоящи конференции, семинари и издания. При временното утихване на пандемията през лятото, до експозициите вече имаше частичен достъп (до 50% и при спазване на всички противоепидемични мерки), но публиката продължаваше да е малобройна. Този факт започна сериозно да се отразява на целия музеен бранш. Приходите намаляха с около 50 - 80%, а служителите се притесняваха вече не само за здравето си, но също и  за професионалното  си бъдеще в по-дългосрочен план. Появи се и неяснотата относно  това - дали ще е възможно пълноценното опазване на самото културното наследство, предвид очакваната липса на ресурси от всякакъв характер.  Ситуацията в музейните институции започна да придобива чертите на непредсказуемост.

Кризата имаше и негативно психологическо измерение. Служителите ставаха все по-уплашени и по-тревожни. Някои от тях избягваха да изпълняват определени служебни задължения, други загубиха предишната си мотивация. Не след дълго, обаче - всички осъзнаха, че заболяването и мерките могат да продължат още дълги месеци и трябва да се намери начин да се живее и работи в условията на вируса и въпреки него. Често променящата се обстановка, както и разнопосочните оценки за случващото се, поставиха и ръководствата на музеите в трудно положение. Те трябваше да намерят баланса между здравето на екипите си и запазване функционирането на институциите въпреки сложната обстановка. В условия на пълна непредвидимост и при невъзможност за дейности в реалното триизмерно пространство - алтернативата се откри в електронната среда. Усилията се насочиха към социалните мрежи. Целта беше връзките с публиката от преди пандемията да се поддържат и активността да не спада. Първоначално, успехите се появиха и донякъде възвърнаха надеждата на служителите. Но, ефектите бяха временни и понякога дори разколебаващи. Хората (публиките) скоро се отегчиха от преобладаващо виртуалното си съществуване и започнаха да го неглижират. Така, не след дълго и музеите станахме жертва на умората в мрежата, защото разнообразието на отделните изкуства и културни инициативи се сведе до унифицирано възприемане единствено и само през посредничествното на технологиите и екраните. Емоционалното въздействие се минимализира, за сметка на многото „преразказана“, информация. Това доведе до пренасищане. Съответно, не след дълго, присъствието на музеите в дигиталното пространство отново стана допълващо, а не заместващо реалната музейната дейност. (Така се случи и с другите културни институции.)

С началото на активния летен сезон, когато публика вече трайно отсъстваше от експозициите, екипите, работещи с нея вече бяха твърде разочаровани, че не могат пълноценно да упражняват професиите си. Тогава, за да повлияе позитивно, мениджмънтът на повечето музеи, реши, че е най-добре активностите да се насочат в две други направления: засилване на творческата активност за създаване на идеи за нови изложби и програми, а също и целенасочено надграждане на професионалната експертиза. Целта беше – всяко свободно работно време да бъде оползотворявано по най-добрия начин. Този модел все още работи, но, за жалост – и той не е достатъчното решение. С появата на втората и по-остра вълна на епидемията  стана ясно, че никое решение не е панацея, не е достатъчно трайно или изцяло ефективно. Наложи се емоционалните и психологическите дискомфорти да останат на заден план. А вместо това – да се търсят и прилагат онези прагматични /различни и временни/ модели за справяне от типа „тук и сега“, които да имат резултат, и които да могат да се противопоставят на провокациите на реалността и да минимализират напрежението и несигурността в сектора.

Наличието на много въпроси без отговори, обаче, продължаваше да повишава нервността и неритмичното трептене в музейните институции. Процесът започна да става все по-трудно управляем – с превес на прогнозирите и надеждите – за сметка на обектнивните фактори. Трудно е да се определят  коректните възможни срокове на каквито и да било инициативи; почти невъзможно става да се изготвят кризисните планове и ПР за цялостното присъствие на музеите в публичното пространство извън моментната снимка. И в този контекст - от една страна е подходящо да се прави активна подготовка на нови музейни проекти, както и да се промотират предстоящите. Но, от друга страна, всички те са свързани  с отговори на въпросите: кога, къде, колко, за кого, с кого, как и т.н., на които никой все още не може да отговори с хоризонт и предвидимост за повече от няколко дни.

И като резултат от всичко гореописано - се стига и до третия основен елемент на епидемичната криза в музеите  - комуникационния. Човешката психика е устроена така, че при обременяване – тя се освобождава от всичко, което я претоварва и започва да работи на икономичен режим. Понякога остават само „аварийните светлини“, за да може енергията да се съхрани за по-дълго време. Всички са уплашени. Както публиката, така и служителите на музеите. Информацията за пандемията е твърде изобилна и често затормозяваща поради постоянното й повтаряне, промяна и мултиплициране във всички медии и социални платформи. Когато към страха за здравето добавим също настъпващата финансова криза, политическите турболенции и разделението в обществото – се очертава, че психиката на цялото общество е затормозена. Съответно, тя  минимализира всички не належащи активности, за да намери устойчивост. За съжаление, за повечето хора - целият сектор на културата е в тази категория, при това за неопределен период напред. Това не вещае нищо добро за музеите в дългосрочен план. Затова, всяко загубено време и пропуснати действия биха биха усложнили нещата за години напред. Обобщено казано, това, което би било най-опасно за музеите е загубата на комуникация с публиката. Затова, тя не бива да се допуска. Напротив - именно в тази посока най-много би следвало да се търсят работещи решения.

Какви са възможностите на музеите за реакция, за да не се стига до това положение?

Тъй като почти всички сектори в обществото имат подобни проблеми – налага се музеите да открием и приложим мерките, които биха били работещи и спасителни именно за нашите институции. Мерките не бива да са твърде амбициозни, но се налага да се впрегне целият ни потенцал - организационен, мениджърски, интелектуален и творчески. Нужна е и външна подкрепа. В следващите абзаци ще се опитам да предложа варианти – кого и как да привлечем в наша полза и в полза на културното наследство, за да не изпаднем в дълъг стенд бай режим.

В първите месеци на пандемията наблегнахме на социалните мрежи и присъствието ни във виртуалното пространство, но както стана ясно, това не е панацея. Търсейки и други средства, е логично да се обърнем към сектори, институции и личности, за които правенето на нещо полезно за музеите – би довело до ползи и за самите тях. (Другият вариант са доброволците и традиционните приятели на музеите, но към този момент те не са обект на анализ.)

Както и при предходни кризи – едно от възможните решения за музеите е адаптиране на комуникационните стратегии и откриването на правилните партньори и/или извънмузейни комуникатори/медиатори, с помощта на които, заедно да преодолеем трудностите. Логиката и практиката сочат, че можем да се свържем с колегите от нашия и другите културни сектори, с училищата, вузовете и учебни центрове, с традиционните ни партньори от бизнес сектора и туристическия бранш, с творците, неправителствения сектор и другите досегашни съмишленици. Това ни е познат подход. Налага се, обаче - да го задействаме по нов начин, съобразен с конкретната пандемична ситуация. Защото, ако преди се борехме най-вече със незаинтересоваността и неинформираността на част от нашата потенциална публика, то днес трябва успешно да преодоляваме и нейния страх от зараза. Задачата е усложнена. Затова, би било добре да чуем и препоръките на психолозите. Да проучим психологическите ефекти и поражения от пандемията върху различните групи хора. И след това – да изготвим най-подходящите модели за комуникация с тях в качеството им на традиционна или потенциална музейна публика.

В психологията има направление, което изследва реакциите на индивидите и групите при бедствия, аварии, стрес и други масово застрашаващи фактори, каквато е и пандемията. Учените са стигнали до изводите, че: 1. Всяка по-продължителна криза  води до психически изменения и при отделния човек и при по-големи групи хора. 2. Методите за преодоляване на психологическите проблеми са различни и следва да са съобразени със силата и продължителността на кризата/бедствието, както и с индивидуалните и/или групови психически реакции. 3. За всяко психологическо натоварване/проявено изменение - има различен начин на преодоляване.

И за неспециалистите в областта на психологията е ясно, че постепидемичният стрес/психоза – за много хора би се повлиял благоприятно от контакт с култура и чрез общуване с други хора по повод на култура (макар и при спазване на физическа дистанция и другите изискуеми мерки за безопасност). Ако използваме този факт и приложим методите на известната „културна/арт терапия“ в музеите – може би ще успеем да върнем част от публиката си, привличайки я именно с позитивните  ефекти върху психиката й. Казано по друг начин, в комуникацията си с гореописаните сектори и организации (нашите традиционни публики, които следва  отново да привлечем в музеите), би било разумно - като мотивиращ фактор да изтъкваме и  добрия ефект/повлияване на постпандемичния стрес. Посещението в музей, участието във вернисаж, музейна инициатива или програма, при почти всички хора би имало и терапевтичен психологически ефект. Особено след дълга изолация, когато те са зажаднели за срещи на живо и за потребяване на култура.Музеите могат да им предложат това в големи дози, и то в безопасна и контролирана среда. Както на закрито, така и на открито - през три от годишните сезони. (Повечето музеи разполагат с градини и открити пространства, в които освен  артефакти има и изобилие от природна красота, тишина и подходяща атмосфера  за релакс след ежедневния забързан ритъм. Това допълнително спомага за снижаване на стреса и другите негативни психологически ефекти от пандемията.)

Използвайки класическия психотерапевтичен метод за отместване на вниманинието от болезнените мисли и чувства към други, които носят удовлетворение и емоционален комфорт – музеите могат да предложат множество варианти за пренасочване на мислите и чувствата в „полезна“ посока. Това може да проработи особено добре за служители на компании, които вече почти 10 месеца работят хоум офис и не излизат от пижамите и къщите си с дни и седмици. За тези служители, културната терапия в музейна среда може да бъде вариант за баланс, а също и вид подготовка за връщане към нормалния офис режим на работа извън къщи и в среда на повече хора. Струва си да се опита, защото това би повлияло на екипността, а също и за възвръщане към работните навици от преди пандемията. Музеите могат да поканят служителите на партниращите с тях бизнес компании – „да презаредят батериите“– с култура и триизмерен исторически разказ, или чрез активно участие в програми, музейни проучвания или нещо подобно.

По отношение на децата и учениците /особено тези от средния и гимназиалния курс/, увеличаването на посещенията им в музеите /в хода на пандемията и след нея/ също би било полезно. Дългото обучение в електронна среда отдалечава съучениците  едни от други. Променя ритъма им на реално общуване, въпреки, че те харесват виртуалната среда. А в музеите пространството е голямо. Може безопасно и от дистанция и да се учи, и да се общува. Рискът от заразяване е сведен до минимум. Провеждането на музейни часове може да бъде подходящ вариант за разнообразяване на ежедневния он-лайн ритъм. Затова, би могло да се започнат разговори по темата с ръководствата  на училищата и дори с тези на детските градини. Да им се предложат гореописаните възможности и ако в хода на пандемията няма особен резултат, то поне, може да се провери актуалното мнение на мениджърите от образователната сфера и да се уговорят вариантите на постпандемичните контакти. 

Към студентите и техните преподавателите (особено от ВУЗ-овете по изкуствата) – музеите също могат да отправят предложения за по-активни контакти. В музейна среда, въпреки пандемията са напълно възможни индивидуални практики в зали и ателиета, възможни са инициативи и представяния на открито в дворните пространства, възможно е показването на авторски изложби и подобни събития, свързани с промотиране на млади или вече популярни творци и техните  произведения. Със сигурност, особено за последното – възможността е добра, тъй като музейната среда освен сигурност, предполага още специфична публика и потенциални професионални контакти, така важни за утвърждаването в дадена гилдия.

По отношение на туристическия бранш, може би е рано да се предлагат конкретни нови идеи, тъй като браншът се бори първо за възможността потенциалните туристи да пътуват спокойно до и в България. И все пак, когато това стане факт, договорките с тур-агенциите трябва вече да се правят по нов начин, т.е да включват предложения, в които се акцентира както на самия привлекателен културен/музеен продукт, така и на безопасната и терапевтична за психиката музейна среда.

За да върнем публиката в музеите, ни предстои и съвместна работа с държавните и общински власти/институции. Най-вече с тези, които представят България пред света и тези, които се грижат за спокойствието и пълноценния ритъм на работа и почивка на хората и гостите на страната ни. Визирам – Министерството на външните работи (МВнР), Министерството на културата (МК), Министерство на икономиката и туризма (МИТ), Министерството на вътрешните работи (МВР), а също и общинските управи. Може би, най-разумно е да представим вижданията и предложенията си пред експертите и те да ни съдействат, предприемайки съответните законови инициативи, с които да се увеличи туристопотокът и оттам - посещаемостта в музеите.

Не на последно място по важност, в хода на епидемичната криза бих акцентирала и върху ролята на културната дипломация като комуникационен фактор. Тя би могла да се активизира и да използа културно-историческото наследство (КИН) и музеите за преодоляване на някои трудни контакти между държавите, породени от пандемията -  примерно в Балканския регион, но не само. Със сигурност, насърчаването на обмен на изложби, инициативи и други продукти на музейната творческа активност би помогнало. Би се снижил натрупаният негативизъм, породен, да кажем от едностранното затваряне на някои граници поради Ковид 19, на каквито действия вече ставахме свидетели.  Със своята специфична творческа активност в пандемичния и най-вече в постпандемичния период, музеите определено могат да добавят много ползи както за междудържавните отношения, така и за възвръщане на посетителите си. И този шанс следва да се използва по-активно.

И комуникацията с неправителствения сектор би следвало да се преориентира съобразно пандемичната и постпандемична обстановка. Вероятно, предложенията на музеите към тези организации биха били свързани с партньорство или с използване на безопасното и обширно пространство на експозиците и залите, където тези организации биха могли да проведат част от планирните си инициативи. Ползата за музеите би била среща с потенциални нови посетители, а може би и допълнителни приходи от използване на сградния и музейния фонд. А ефектът за НПО-тата – в постепенното възвръщане на активния ритъм на публичната им  активност.

Смисълът на всичко гореописано е – чрез срещите с представители на различните сектори, музеите отново да напомним за себе си.  Да подновим/обогатим някои стари контакти. Да установим и нови такива, защото, може би, междувременно, различните партниращи ни институции са променили приоритетите и политиките си в кризата, сменили са част от служителите си или са забравили за предишното ни добро партньорство. Сега е моментът да се преоткрием и да преценим дали можем отново да си бъдем взаимно полезни и как. Можем да планираме бъдещи инициативи, или поне да открием нови привърженици, приятели и посланици на музея, които да привлечем, и на които да разчитаме в бъдеще.

Пандемията Ковид 19 е поредното предизвикателство пред българските музеи за последните три десетилетия. То отново поставя нашите институции в условия, с които не сме се сблъсквали. Провокира ни да откриваме нови методи за опазване и популяризиране на наследството, както и да запазим капацитета си. Времето ще покаже как сме се справили. Но, по мое мнение - популярният принцип „това, което не ни убива – ни прави по-силни“ за българските музеи най-вероятно ще се преформулира в: “това, което не ни убива - ни прави по-силни и  по-креативни!!!“..

д-р Ек. Цекова, 18.11.2020 г.

Използвана литература:

- Арънсън, Е., Човекът – социално животно. С.,2009.
- Градев, Д., Социална психология на масовото поведение. УИ “Св.Климент Охридски”. С., 2000.
- Деянов, П., Комуникацията. Семиотичен, психологически и синейдетичен прочит, С. 1998.
- Деянов, П., Психология на комуникациите, С. 1999
- Йолов, Г., Критичните ситуации и масовата психика. С., 1973
- Льо Бон, Г., Психология на тълпите. Жарава, 2002.
- Сеченов, М.И.. Психология поведения, Москва – Воронск., 1995
- Трифонов, М.Т. 1995. Психология на личността, С.
- Nicholson, P., Museums in the 21st Century, Papers in museology.,1992

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Created by webdesign-123.com

bg_BGBulgarian